ИНТЕРВЮ СЪС СЮ ДАНИЕЛ, АВСТРАЛИЯ *

ММ: Това е въпрос, който задаваме на всички: Защо психодрама? Как се случи да попаднете в психодрамата, да получите обучение и да започнете работа с този метод?

СД: Ами, първоначално аз доста ходех по групи – това беше в началото на 70-те. От 1970 до 1975 се обучавах в гещалт-терапия, брачно ориентиране и консултиране, транзакционен анализ, Т-групи и други такива неща. И един ден, моят обучител по гещалт ми каза “Мисля, че ти би харесала психодрамата. Ето ти адреса на един психодраматист”. Аз взех адреса и през 1978 попаднах за първи път в уъркшоп по психодрама – уъркшоп, който промени живота ми. Тогава си дадох сметка, че съм намерила метод, който е достатъчно силен за да помага на хората да развиват добри взаимоотношения, добър жизнен дух… И че той е много по-добър от всички останали терапии, много по-всестранен – в психодрамата има едновременно мислене, чувство и действие. Освен това тя изхожда от позитивен, а не от негативен, патологичен възглед за човека. Тя е по-скоро работа с жизнената сила; с нещото, което всеки човек притежава, което е адекватно и което е вече налице в самия него. Можеш да го откриеш у всекиго като просто попиташ: “Какво харесваш? Какво обичаш?” и оттам вече продължиш по-нататък.

ММ: В тази връзка, модулът, който предстои да водите е посветен на травмата. Какъв според Вас е най-добрият начин да се работи с травмата в психодрамата: чрез връщане в миналото – чрез регресия – или чрез подсилване на наличния потенциал и перспективата за бъдещето?

СД: Ами всъщност много интересно е да се занимаваш с травма в психодраматична група, защото самият Морено никога не говори за травма. Той казва: “На нас ни се случват ситуации – добри, лоши, всякакви – а ние ги разиграваме повторно.” С други думи, той не гледа на нещата през една “травматична” перспектива, просто не изхожда от тази позиция.

От друга страна е вярно, че в своя живот хората получават травми. И това е нещо много индивидуално – например травматичното събитие може да е дори това, че си изпуснал автобуса и си закъснял за училище. Има най-различни видове травми, които човек може да преживее. Но най-важното е да се види конкретното събитие, което личността намира за травмиращо. Да се види и да се работи с него. А когато се работи с него се появяват нови решения, нови перспективи и човекът интегрира, прави връзка с миналото, която може да е била нарушена и с някакъв нов аспект, който е налице. По този начин двете неща се съчетават и формират нова идея за бъдещето. И това е процес на излекуване, лечение вътре в самия човек.

Важно да се каже обаче, че когато се връщаме към минали преживявания ние не говорим за регресия, не използваме това понятие. Фройд би го нарекъл така, “регресия в полза на Аза”. В психодрамата ние просто казваме “да видиш ситуация, която се е случила в миналото”. Но докато “виждаме” тази ситуация ние все пак пребиваваме в “тук-и-сега”.

ММ: А каква е ролята на групата в този процес на работа с травмата “тук-и-сега”?

СД: Това е много важна роля. Защото, когато работиш с нещо, с някакво травматично събитие и се достигне до ново решение, до процес на оздравяване в протагониста, с това бива лекувана и самата група. А другото много важно нещо в психодрамата, е фазата на споделянето: тогава когато се споделя и всеки член на групата може да каже нещо за своите собствени травмиращи събития. По такъв начин протагонистът не се чувства изолиран или сам. Той си казва “Виж ти! И другите хора са изпитали подобни неща,.”. А това само по себе си е лекуващо. Така че, когато се работи психодраматично, това е не само лечение за протагониста, но и лечение за групата. Което е и в същността на драмата – ако например се върнем назад към Гърците. Нали знаете, в същността на идеята за катарзис на сцената е да бъде лекувана културата.

ММ: Морено възлага много надежди на потенциалните приложения на метода; той разглежда психодрамата като изключително мощно средство, което може да бъде от полза не само за малките и големите групи, но и за обществото като цяло, за което изнамира термина “социатрия”. Днес, около 80 години след раждането на психодрамата, как намирате идеята за една “социатрия” – да бъде лекувано обществото – осъществима ли е тя, реалистична ли е?

СД: Според мен, психодрамата вече е достигнала до доста добро развитие в много страни по света. При все това, голяма част от работата остава невидима – ние имаме своята работа, получават се много добри неща, но не всеки може да ги види, защото те не са от нещата, които излизат по първите страници на вестниците. И все пак, всичко това се отразява на културата, то привлича съмишленици. Психодрама вече се прави навсякъде – дори и да не бива наричана “психодрама”, а “действени подходи” или другояче – всъщност тя бива наричана по най-различни начини. Но аз самата съм виждала толкова много практикуващи, които в действителност правят психодрама: психодрама в организации, с деца в училищата, игрови дейности и най-различни други неща. И си давам сметка до каква степен психодрамата е проникнала света… Въпреки това чувствам, че тя е все още 25 години преди своето време. Смятам, че тя ще достигне своя действителен разцвет през 2025.

ММ: А как си я представяте след 100 години?

СД: Ами, след 100 години ще имаме един много различен свят. Смятам, че една от основните пречки пред установяването на живи взаимоотношения и връзки между хората е технологията. Разбира се, технологията е нещо чудесно, което може да ни помогне изключително много във връзките помежду ни, но тя също така може да навреди на връзките ни и да ни попречи да се срещаме действително очи-в-очи, да разменяме ролите си един с друг. Така че трябва да внимаваме за онова, което Морено нарича “робот” – роботизираното, консервирано поведение. Интернетът и мрежите често водят до това. Но не е задължително да е така. Те могат да бъдат много жизнени неща, от които хората да получават информация. Всъщност и едното, и другото е в сила. Интернетът и мрежите сами по себе си не са нито добри нито лоши. Всичко зависи от човека, който действа с тях, от това как действат и от креативността и спонтанността, в която действат. Това е всичко.

ММ: Ще Ви попитам нещо малко по-организационно: Вие бяхте начело на секцията по психодрама към IAGP в продължение на 3 години. Какви според Вас бяха най-важните постижения и най-важните препятствия, с които се сблъскахте Вие като глава на тази секция – по отношение на общото развитие на психодрамата по света? На второ място: какво е чувството, с което сега предавате щафетата на друг човек?

СД: Ами, чувствам се много добре да отстъпя водещата функция защото един нов човек винаги има различна роля. Това е различен човек, затова той ще има различна роля и ще бъде способен да прави различни неща. И, разбира се, той също така ще води групата по различен начин. За мен най-важното постижение през последните три години беше най-вече да се свържем с други секции в IAGP. Имам добри взаимоотношения със секцията по фамилна терапия, със секцията по групова анализа, с организационната секция и т.н. Така че, най-интересното нещо беше да се установят връзки с други личности вътре в IAGP. Това е позитивното. Основното препятствие беше фактът, че, като група, IAGP не слуша. Те наистина имат проблем със слушането, а освен това е налице голяма степен на предубеденост от страна на психоанализата към психодрамата. Това е нещо, което присъстваше в културата в продължение на 30 години и дори сега продължава да излиза наяве като причинява огромни трудности. Понякога е един вид несъзнавано, под повърхността, но въпреки това се проявява по много различни начини, които не са никак приятни. И аз просто не знам как да реша този проблем.

ММ: Вие сте водила тренинги в Източна Европа в продължение на много години и по този начин имате повече или по-малко преки наблюдения върху развитието на психодраматичното движение и различните психодраматични групи в България през цялото това време. Какви според Вас са най-важните въпроси, най-важните събития и най-важните проблеми, които остават да бъдат решени в нашата страна?

СД: Аз пътувах до България в продължение на 10 години, чак до миналата година. Тази година няма да дойда. Мисля, че до голяма степен съм свършила своята работа в България на процесно ниво. Със сигурност ще се върна отново, защото имам много приятели и колеги там и може би ще направя още няколко уъркшопа за в бъдеще. Но според мен психодрамата получи много добро развитие в Източна Европа. Аз бях един от обучителите в Москва и на много други места. И смятам, че за Източна Европа беше добре да може да види различни обучители, които идват отвън.

Знаете ли, едно от нещата, които съм забелязала във всяка една група по психодрама е до каква степен хората си приличат един на друг, въпреки всички различия. Ние всички скърбим когато загубим нещо. Ние всички се гневим когато държавата или правителството се опитват да ни контролират. Ние всички страдаме когато страната ни бъде докарана до състояние на бедност. Но важното е да не губим духа си и да продължаваме напред. И, според мен, това важи за всяка една страна по света.

Най-хубавото на психодрамата е, че тя дава на хората надежда. Хората се свързват повече един с друг, получават някаква увереност – а това е ключово ако искаме да живеем креативно в бъдещето, дори и на света да се случат най-ужасяващите неща – увереност, че можем да живеем по един добър начин.

ММ: Едно последно нещо: какво трябва да бъде основното етическо задължение на психотерапевта и, в частност, на психодраматиста?

СД: Най-важната етическа нагласа на психодраматиста е: “Всичко, което е в групата, трябва да бъде казано в групата и трябва да си остане поверително в групата.”. Така че е много важно да не се говори извън групата за работата на другите хора в нея. Можете да говорите за собствената си работа, но не и за тази на други хора.

Другият етически момент (а, разбира се, когато говорим за етически, “етика” всъщност означава “отношения”) опира до това как поддържаме взаимоотношенията помежду ни, как се зачитаме, как се слушаме и какво правим един с друг. Така че най-важният етически момент може по същество да се сведе до това какво един човек прави с друг човек – и то по един адекватен начин.

ММ: Благодаря!

* След неколкодневно преследване на групови терапевти из коридорите на конгресния център в Истанбул (ХV Конгрес на IAGP, 25-29 август 2003) нашият малък журналистически екип се сдоби с интервюта на някои от най-важните фигури в областта на психодрамата и груповата психотерапия по света. Сега публикуваме събраните материали с желанието да споделим нещо от богатството на гледни точки и личности, които срещнахме. Стремежът ни бе да пресъздадем нашите разговори такива, каквито бяха: импровизирани, неформални, пълни с хумор и непосредственост. Затова и решихме да ги наричаме просто “срещи”. Надяваме се те да Ви харесат!

Бойка Димитрова
Мален Маленов

Интервюто е публикувано за първи път на сайта на Act-!N-Play на 28.04.2004 с любезното съгласие на автора.
Превод: Мален Маленов