ИНТЕРВЮ С МАРША КАРП, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ *

М.М. Първият ни въпрос е: Как стана така, че се захванахте с психодрама?

М.К. По една случайност – а, както казва Морено, точно най-хубавите неща в живота стават по случайност. По това време учех за последния си изпит в Университета в Уисконсин, САЩ. И, както обикновено става когато четете за изпит, на мен си се четеше всичко друго, но не и това, което трябваше. Тогава забелязах над главата си в библиотеката книга, която се казваше “Кой ще оцелее?”. Взех я от лавицата, започнах да я чета и ми се стори много интересна. Освен всичко друго, в нея имаше и раздел върху заекването и психодрамата (по това време изучавах речеви нарушения). Така че по-късно, когато си избирах висше училище, реших, че искам да съм близо до човека, който е написал книгата, а това беше основоположникът на психодрамата, Морено. Затова си избрах университет в Ню Йорк, така че да мога да бъда близо до Морено. Така станах свидетел и на първата си психодрама.

Всъщност, когато за първи път участвах в психодрама, си казах “Това е пълна лудост! То е като да се разхождаш в собствената си глава или в главата на някого другиго!”. Никога преди това не си бях представяла, че мислите могат да бъдат направени конкретни и осезаеми чрез действия. Мислех си, че е невъзможно, защото те са в ума – как могат да станат толкова конкретни, как е възможно да ги видиш и наистина да бъдеш в тях? И тогава… Не знам как се случи, но там имаше една по-възрастна жена, която стана протагонист и водещият, който беше Джим Закс, й каза: “Избери някого в тази стая, който да играе майка ти!”. По това време аз бях на 21, а тя избра за майка си тъкмо мен, въпреки че в действителност беше два пъти по-възрастна! Тогава аз си дадох сметка, че може би бях казала нещо, което й е напомнило за нещо, което й е казала нейната майка. Тя твърдеше, че говоря точно като нея. И тогава осъзнах онова, на което ни учи самият Морено – че сходствата между хората са много повече отколкото различията. Както беше и в случая, тъй като в ролята на майка й аз явно съм знаела нещо без самата аз да съм била майка (може би нещо, което ми е казвала моята собствена майка?). Че навярно има някакъв архетип на майчината роля, който аз бих могла да актуализирам за нея.

Другото нещо, което ме порази първия път когато видях психодрама беше, че е възможно това да е драмата както на някого от първия ред, така и на някого от втория или шейсетия ред… Би могло да е драмата на всекиго защото, поради самия факт, че си човек, ти имаш своята драма; и също така поради самия факт, че си човек, ти си несъвършен и се нуждаеш от помощ. Така че психодрамата не е само за болните, тя е за всеки, който изживява болестта на това да си жив и болестта на това да си здрав. Между другото, Морено нарича заинатяването да си нормален с измислената от него дума “нормоза”. И всъщност по-голямата част от проблемите в живота ни са причинени не от невротиците или психотиците, а именно от нормотиците.

Б.Д. Имам приятели, които ме питат “Защо психодрама? Какво се случва там? Има ли някаква полза?” Аз самата имам отговор за себе си, но за Вас лично: Защо психодрама?

М.К. Ами, първоначално много се интересувах от театър (брат ми беше актьор – в действителност много лош актьор, а и след време, слава Богу, се захвана с нещо друго), а освен това се интересувах много и от психология, така че за мен това беше нещо като комбинация между психология и театър. Тя съвместяваше двете неща, които най-много ми харесваха и ги превръщаше в едно: “психо-драма”. В интерес на истината, днес в Лондон е много трудно да видиш театрална постановка, която да е равна по драматизъм на някои от моментите, с които се сблъскваме в психодрамата. Защото в психодрамата нещата са толкова наситени, че дъхът ти секва, а от друга страна, когато работата е автентична, имаш възможност да видиш живота в неговия чист вид. Всъщност, един театрален спектакъл трябва да е дяволски добър за да рефлектира спонтанността на живота в неговия чист вид. Така че може би това дава отговор на Вашия въпрос.

А, освен това е забавно! В психодрамата е едновременно забавно и дълбоко. А аз харесвам и двете неща – и да се забавлявам, и да навлизам в дълбочина.

М.М. Тези няколко дни Вие водехте голяма група за рефлексия, която, мисля, се състоеше от над 50 човека…

М.К. Над 100!

М.М. … А темата беше отново как се срещат различните подходи. Там бяха събрани на едно място групови аналитици и психодраматисти – хора с различен начин на мислене, с различни лидерски стилове, които въпреки това се опитват да намерят общ език и да се свържат помежду си за да изградят една общност. Лично за Вас, кое беше най-голямата трудност и какво смятате, че постигнахте? Или… какво постигнахме?

М.К. На първо място, за мен важното е, че Тереза Хауърд, която е групов аналитик, и аз самата се харесваме помежду си като хора, независимо от обремененията, които влекат със себе си личните… увлечения на всяка една от нас. Тя се увлича по групова анализа, аз се увличам по психодрама, но като хора ние се харесваме и се слушаме взаимно. Така че това е от една страна. Освен това, въпреки, че езикът на груповата анализа и езикът на психодрамата са различни, заедно, ние се опитваме да достигнем до общ език за да видим как е възможно да се помирим и да научим нещо едни от други. Защото винаги е съществувала известна доза професионална ревност: дали груповите аналитици са по-добри от психодраматистите или психодраматистите са по-добри от груповите аналитици и прочие. А всичко това изглежда толкова маловажно когато се сблъскаш с проблема на човека, до реалността на индивида, който идва при теб със своя проблем. Ние наистина подхождаме най-вече със самите себе си, подхождаме със своето лично аз към личността на този човек. И, колкото повече остарявам, толкова по-несъществени ми се струват конкретните техники или методи, които използвам, пред факта, че аз самата съм там.

Спомням си два случая, в които отидох при много възрастни терапевти – хора на по 80 и повече години. И това, за което си давах сметка, независимо от методите им, беше, че те ме посрещаха като личност – черпеха ме със сладки или с чай… И наистина, не изглеждаше толкова ужасно важно какъв точно метод използваха, а по-скоро, че те бяха там. Така че, ако срещата и теле-то, което се развива между терапевта и пациента, са основните, фундаментални елементи на човешкото взаимодействие, тогава – очевидно – едно от нещата, които биха били от полза, би било да следим теле-то на Тереза с групата и моето теле с групата и да видим какво се случва, как можем да ги свържем за да бъдем още по-ефективни.

Недостатък може би е, че аз не правя докрай психодрама, както и че тя не прави докрай групова анализа, тъй като всяка от нас винаги има на ум, че другата може да се намеси с нещо различно. Наистина, това може да представлява известно неудобство, но аз съм склонна да понеса това неудобство за да видя дали можем да достигнем до един трети език. Дали бих предпочела да правя психодрама сама? Вероятно да. Това е по-лесно, познавам го, правила съм го в продължение на 38, близо 40 години. За мен да бъда водещ на психодрама-група е като втора природа. То е по-лесното. Да се опитваш да преплиташ работата си с другия в двойката е нещо по-трудно, нещо ново. Дали се получава? Не знам. Смятам, че за някои това е много вълнуващо, а за други е ограничаващо. Както и в живота – много добре го отразява.

Нещото, което ми харесва е, че хората имат възможност да чуят гласа си на фона на една толкова голяма група. Смятам, че големите групи са важни с това, че хората могат да “прочистят гърлата си” в едно по-голямо пространство. Това ми харесва. Нещото, което не ми харесва е, че, тъй като всички сме едни такива индивидуалисти, в различните моменти всеки един от нас е ангажиран с нещо различно. А това понякога прави ритъма на присъединяване към групата доста труден. Защото това, което Вие бихте искали да кажете в точно този момент е нещото, към което Вие сте загрели сега, а онова, което аз бих искала да кажа в същия момент, е нещото, към което аз съм загряла. И как да направиш връзката между всичко това?

Но, погледнато в глобален мащаб, това ни е проблемът. Защото онова, което се случва с Косово сега, след края на войната, е много различно от онова, което се случва с Етиопия точно в този момент; Америка е ангажирана с това да няма повече тероризъм и т.н. Така че всички ние си имаме различен дневен ред в различните моменти от време. И как да направим форум, в който всички дневни редове да бъдат приемливи, всички дневни редове да бъдат чути равностойно – така че Вашият дневен ред да не бъде нито повече, нито по-малко важен от моя? (Може би трябва да го кажа днес в групата? Защото ми се струва, че хвърля доста добра светлина върху проблема…) А това е и, което Морено има предвид с идеята си за божествената природа: “Аз съм на път да встъпя в мига.” В мига, който ние заедно сътворяваме. Така групата създава миг, който е напълно нов, не би могъл да се случи преди и не би могъл да се случи отново. Той е скроен за точно този момент и за точно това време.

А, има и още едно нещо, което ми се струва важно при големите групи: всеки бива приет в групата: и лошият, и добрият, и грозният, и красивият – всички биват приети като равни.

М.М. Един последен въпрос: Каква според Вас е основната отговорност и какви са основните умения, които трябва да притежава един психотерапевт и в частност един психодраматист?

М.К. О, енергия, добра енергия; също така състрадание, автентичност… И: водещият трябва да бъде най-спонтанния човек в залата. Защото това действа заразно – точно както вирус. Директорът трябва да заразява другите с позитивност, да създава внушението, че всичко е възможно, че ще се случи нещо наистина добро, както и че, каквото и да направят протагониста и другите членове на групата, той е на тяхна страна и е готов да защити по всички възможни начини тяхната гледна точка. Защото директорът трябва да бъде като добрата майка или добрия баща. Може да бъде налице позитивен или понякога негативен трансфер към него, но той или тя не бива да се страхува да използва авторитета на своята роля.

Б.Д. и М.М. Благодарим!

* След неколкодневно преследване на групови терапевти из коридорите на конгресния център в Истанбул (ХV Конгрес на IAGP, 25-29 август 2003) нашият малък журналистически екип се сдоби с интервюта на някои от най-важните фигури в областта на психодрамата и груповата психотерапия по света. Сега публикуваме събраните материали с желанието да споделим нещо от богатството на гледни точки и личности, които срещнахме. Стремежът ни бе да пресъздадем нашите разговори такива, каквито бяха: импровизирани, неформални, пълни с хумор и непосредственост. Затова и решихме да ги наричаме просто “срещи”. Надяваме се те да Ви харесат!

Бойка Димитрова
Мален Маленов

Интервюто е публикувано за първи път на сайта на Act-!N-Play на 17.12.2003 с любезното съгласие на автора.
Превод: Мален Маленов