Петер Феликс Келерман (1980) „ПРЕНОС, КОНТРАПРЕНОС И ТЕЛЕ – СТУДИЯ ВЪРХУ ТЕРАПЕВТИЧНОТО ОТНОШЕНИЕ В ПСИХОАНАЛИЗАТА И ПСИХОДРАМАТА“

---

ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

„Дошло е времето да се оцени напредъка на психотерапията и ако е възможно, да се извлекат общите аспекти на нейните различни форми.“ С тези думи Морено започва своето съчинение „Transference, Counter-Transference and Tele: Their Relation to Group Research and Group Psychotherapy“ , излязло в „Психодрама“ книга 2.

Във въведението Морено задава въпроса: „Как различните методи могат да се съгласуват в една единствена всеобхватна система?“ Въведението и самата работа разбудиха моя интерес да сравня различни психологически теории. Моят отговор на въпроса на Морено е, че ние се нуждаем първоначално от един общ език когато искаме да започнем с това. Различните терминологии на отделните школи затрудняват значително дискусията върху общите им проблеми.

Тази дискусия ще постави на преден план преди всичко общото, но разбира се, не може да изключи напълно различията. Психодрамата на Морено обикновено бива сравнявана с класическата психоаналитична теория, защото психоанализата е най-разпространената форма на психотерапия и защото винаги се е твърдяло, че двете теории са съвсем различни помежду си.

Настоящата работа трябва да покаже съвпадането на определени аспекти от интерперсубективната теория на двете школи, дори и те да изхождат от различни предпоставки.

---

ВЪВЕДЕНИЕ

По-новото развитие в психотерапията отдава особено значение на емоционалността, отреагирането и катарзиса, докато отношението между терапевт и пациент изглежда по-скоро пренебрегвано. Първичната терапия оставя изцяло встрани това отношение. Много други терапевтични школи изразяват друго становище по този въпрос. Те разглеждат терапевтичното отношение като същинската лекуваща сила в психотерапията. „Топлата, субективна човешка среща между двама души е по-ефективна от всичко останало в проправянето на път за промени“ казва Карл Роджерс /1969/. Пациентът създава следователно в отношението към терапевта ситуация, която прави възможно решаването на неговите проблеми. Сред психоаналитиците школата на „обективните отношения“ първа застъпва това становище. Фройд /1920/ разглежда това отношение, когато решава никога повече да не прилага хипноза или отреагиращи катарзисни методи:

„Вярно е, че симптомите изчезват след катарзиса, но също така стана ясно, че отношението на пацианта към лекаря е от изключително значение за успеха на лечението. При разстройването на това отношение всички симптоми се появяваха отново, сякаш никога не са били изчезвали.“

Настоящата работа е опит за сравняване на психоанализата /с израза психоанализа тук се мисли не конкретно психоанализата, а психоаналитично ориентирана психотерапия/ и психодрамата от гледна точка на тяхното схващане на терапевтичното отношение, за търсене на общи характеристики и скициране на различията, продиктувани от ясно дефинирани концепти. В историята на психотерапията предимно психоаналитичните концепти отдават значимост на терапевтичното отношение. Един от тях е концептът за преноса. Той напуска оригиналния си контекст и днес бива използвана в много различни значения. Среща се дори като синоним на „отношение“. Концептът за контрапреноса също бива използван в много общо значение в рамките на психоанализата и извън нея.

Тук ние ще се занимаваме с личностното отношение между пациент и терапевт от гледна точка на първоначалния концепт за преноса на Фройд. Защото въпреки че преносът не покрива целия проблем, той е една важна част от него. Този проблем е основно изследван. Тук той ще бъде накратко представен и след това сравнен с терапевтичното отношение в психодрама-терапията. В тази взаимовръзка ще бъде дефинирана и дискутирана концепцията на Морено за Теле.

---

ПРЕНОС

Какво представляват преносите? Фройд си задава този въпрос още през 1905 г. и оттогава множество теоретици се опитват да му дадат отговор. Настоящата работа няма намерение да представя всички аспекти на значението и развитието на тази концепция. Едно отлично резюме дава Sandler /1973/.

Всеки аналитик, който застъпва специално схващане за отношението лекар-пациент, допринася повече за замъгляването отколкото за осветляването на концепцията за преноса. По време на развитието на психоанализата и на изменението на нейните теории са се сменяли също и значенията на тази концепция. Дори последователите на Фройд не са могли да се споразумеят по отношение на една обща дефиниция. Въпреки това разбирането и анализът на феномена пренос бива смятан за централна психоаналитична техника. Фройд разглежда преноса като едни от основните стълбове на психоанализата, пишейки че „в крайна сметка всеки конфликт трябва да бъде доведен /пренесен, разрешен/ в полето на преноса.“ /1912/. Пренос означава буквално акта на пренасянето на нещо от едно място на друго. Пациентът трябва да открие чрез работата с преноса взаимовръзката между настоящите сипмтоми и чувства от една страна и по-ранен опит, от друга страна.

Преносът може да бъде описан съвсем просто: Отношението на пациента към един терапевт е нереалистично и силно обусловено от отношението на пациента към най-важните фигури от неговия живот.Всичко, което пациентът казва, извежда на бял свят поведения и чувства, които биват „насърчавани“ да излязат от неговото минало в настоящето.

Една по-точна дефиниция дава Greenson /1978/. „Пренос е преживяването на чувства, подтици, поведение, фантазии и защити спрямо една личност от настоящето, спрямо която те не са основателни

/оправдани/, защото те са повторение на реакции, които имат своя произход в отношението към важни фигури от ранното детство и несъзнавано биват пренесени върху фигури от настоящето. Държа да подчертая, че една реакция, която бива обозначена като пренос трябва да притежава два характеризиращи белега: тя трябва да бъде повторение на миналото и да е неуместна спрямо настоящето.“ /S.155/

---

КОНТРАПРЕНОС

Преносът описва следователно процеси, изхождащи от пациента, контрапреносът напротив се занимава с нагласите, чувствата и професионалното поведение на терапевта. През последните години на този аспект на терапевтичното отношение се отдава нарастващо значение. Въпреки това все още няма единство по отношение на точното значение на този термин. Почти всички автори подчертават потенциалната опасност на контрапреноса и необходимостта от внимателен анализ от страна на терапевта, много обаче защитават позитивните функции на контрапреноса. Много от написаното за преноса, се отнася и за контрапреноса. Така както преносът варира в своето изразяване, така и контрапреноса варира съобразно ежедневните промени както у пациента, така и у терапевта.

Rycroft /1968/ различава два аспекта на контрапреноса: От една страна контрапреносът може да бъде пренос на терапевта върху неговия пациент. В това си значение контрапреносът е един разстройващ, деформиращ елемент в лечението. Dewald /1969/ пише, че контрапреносът в този случай произхожда от несъзнавани тенденции у терапевта. Той реагира върху пациента по начин, който в определен смисъл е неуместен /терапевтичното отношение би трябвало да бъде актуално оформено/ и който представлява пренасяне на по-раншни отношения и преживявания от неговия собствен живот. В този смисъл контрапреносът на терапевта е деформиране на настоящата реалност на пациента, защото той е израз на подтиснати отношения и идентификации от миналото на терапевта. От друга страна контрапреносът може да бъде и важно средство в лечението. В тези случаи личният опит и развитие на терапевта става базис на терапията и отличава начина на неговата работа от тази на другите. По такъм начин контрапреносът се явява като емоционалното поведение на терапевта спрямо неговия пациент, негова съзнавана реакция на поведението на пациента. Heimann /1950/, Little /1951/, Gitleson /1952/, Racker /1968/ и др. застъпват схващането, че терапевтът може да използва този вид контрапренос като пример за клинична очевидност. Той може да приеме, че неговият собствен емоционален отговор се основава върху една коректна интерпретация на истинските интенции на пациента.

Fliess /1935/ разглежда контрапреноса като несъзнаван, разстройващ фактор в лечението и предлага за съзнавания, целения процес да се използва термина „Контра-идентификация“.

---

ТЕЛЕ

Концепциите за преноса и контрапреноса не са достатъчни за да опишат това, което се случва в психотерапията между пациент и терапевт. Морено /1959/ предлага вместо това – или като допълнение – концепцията теле /от гръцки отдалече/. В едно теле-отношение личностите могат да комуникират помежду си „от дистанция“ , „отдалече“ да се в контакт и да си предават послания „на ниво чувства“. Подобно на телефон /tele-далеч, phone-звуча/ то има два края /извода/ и насърчава дву-посочната комуникация.

Морено дефинира Теле като „Вникване в“ , „Разбиране за“ и „,Чувство за“ актуалното състояние на една друга личност. Вчустването /емпатията/ е необходим компонент на Теле и бива характеризирано от Морено като еднопосочно вчустване в личния свят на един друг човек, което се различава от двустранното двупосочно чувстване в Теле-отношението. „Вчувстването“ се превръща като Теле в „двустранно вчувстване“ /двупосочна емпатия/. Теле е следователно според Морено една взаимна размяна на вчустване и оценяване. То обозначава Теле също като „терапевтична любов“.

Теле е един процес на интерсубективни отношения. Морено описва Теле като поток на чувства между две или повече личности. То обхваща не само привличащите, но и отблъскващите аспекти на отношението. Теле не може да бъде директно измерено. Социометрикът може да измери само изразяването на телична сензитивност.Само по себе си Теле не притежава социална екзистенция. То е абстракцията на реален процес, който протича в един социален атом. Теле е фундаменталният фактор, който е в основата на нашето възприемане на другите хора. /Bischof, 1964/

Едно Теле-отношение се създава в една възможно най-отворена реална комуникация, в която личностите се възприемат една друга такива, каквито са. Миналото, което твърде често влияе върху фигурите от настоящето, няма следователно разстройващо въздействие върху отношението. За разлика от преноса Теле не е повторение на деформиращото настоящето минало, а един спонтанен двупосочен процес, съответствуващ на Тук и Сега.

Теле-концепцията е тясно обвързана с екзистенциалната концепция за срещата. Срещата може да бъде описана като директно „взаимно срещане“ на две личности. Rollo May /1967/ пише, че преносът би трябвало да бъде разглеждан като деформиране на срещата. Срещата е среща на хора, в която Теле-процесите са активни. Мартин Бубер, който през 1920 г. бе сътрудник на едно списание, издавано от Морено, твърдеше, че най-малката човешка единица е не Едно, а Две: Аз-Ти. Аз не мога да бъда Аз извън отношението към един Ти. Това Аз-Ти отношение се различава от едно Аз-То отношение, в което Аз-ът третира другата личност повече като обект. Теле приема в тази взаимовръзка значението на Аз-Ти отношение, докато преносът може да бъде характеризиран по-скоро като Аз-То отношение. Следващата скица показва по опростен и схематизиран начин как изглежда терапевтичното отношение в преноса, контрапреноса и Теле:

Пациент Терапевт

О ––––––––––––––- Пренос

О ––––––––––––––- Теле

––––––––––––––- Контрапренос

Истинна реакция и реакция на преноса

Морено смяташе, че едновременно с процеса на преноса протича още един процес. Дори когато пациентът проецира и пренася върху терапевта несъзнавани фантазии, една част от неговото Аз остава невъвлечено в регресията. Тази Аз-част се вчуства в Тук и Сега-то на терапевта, съди и преценява интуитивно що за личност е той. Това усещане за реалната личност на терапевта е израз на Теле-отношението. При започване на терапията то изглежда не много силно, но в хода на самата нея се полагат усилия за редуциране на преноса върху терапевта и за заместването му от неговото личностно привличане, което е един вид удивление от терапевта като човек. Всъщност то присъства от самото начало, но е било замъглено от преноса. /Морено, 1959/

Много автори психоаналитици признават, че в психоанализата наред с преноса протичат и други антеракции. Според Greenson и Wexler /1969/ те са ирелевантни и тривиални. През последните години все повече автори проявяват интерес към аспектите на отношението пациент-терапевт, които ние обозначаваме като „истинни“ или като „не-пренос“.

Аналогично на Фройдовото различаване на реален и невротичен страх ние можем да различим реални реакции и реакции на пренос. Реалността в отношението пациент терапевт има различни имена: Greenson я нарича „работен съюз“ , Zetzel -„терапевтичен съюз“ , Fenichel -„рационален пренос“ , Stone -„зрял пренос“ и т.н. Sandler et al /1973/ обработиха психоаналитичната литература върху тази концепция и се осмелиха да обединят многочислените понятия за ориентираните към реалността елементи на едно лечение под обощото понятие „работен съюз“. Работният съюз представлява важна част на Теле-отношението, защото е свободен от деформиращото влияние на миналото.

Възможно ли е изобщо различаването на една истинна реакция от една реакция на пренос? Е ли възможно да се установи какво в едно отношение е истинно и какво неистинно, какво е измеримо и какво не, какво е фантазия и какво реалност, какво произхожда от настоящето и какво от миналото? И съществува ли истинна реакция, в която отсъствуват характеристиките на преноса?

Аз смятам, че всички истинни отношения съдържат елементи на пренос и че всички преноси притежават истинност в определена степен. Едва ли не всяко отношение е съчетаване на двата компонента. Един от тях е повече или по-малко доминиращ. Може би ще е от полза за по-лесното разбиране на проблема, ако разгледаме двата процеса като два полюса на един континиум:

Въпреки че нашата способност за пренос съществува и е универсална, несъмнено е че тя е нежелана и деформираща в личностните ни отношения. Јел на терапията е редуцирането на интензивността на преноса. В психоанализата преносната невроза бива използвана като терапевтичен инструмент. Към края на лечението тази невроза трябва да бъде отново снета, като истинските реакции между терапевт и пациент биват разпознати, приети и дори провокирани. Някои психоаналитици обозначават подобни интервенции като неинтерпретиращи или неаналитични, но те са според Greenson и Wexler също и неантианалитични. Harry Guntrip /1971/ пише:

„В хода на терапията пациентът трябва да надрастне своите нереалистични позитивни и негативни отношения на пренос, в които той проецира върху терапевта своите интернализирани /вътрешни/ добри и лоши обекти, като открие какъв вид актуално отношение той има към реалната личност на своя терапевт. Това изисква много повече от една обиграна аналитична интерпретация.“ /стр.66:/

Теоретичната дилема на психоаналитичната техника произтича от трудността да се работи едновременно с работния съюз и с преноса. Аналитикът изпълнява двойна функция: От една страна той е терапевт /реалност/ и от друга страна той бива фантазиран като някой от миналото на пациента. Пациентът сменя едно състояние, в което доминира преносът с друго, в което доминира работният съюз. Едно разрушаване на работния съюз би довело до разрушаване на лечението и пренебрегването на преноса проваля психоанализата. Въпросът как би трябвало да се работи с този проблем е същинският въпрос на психоанализата.

Kanzer /1953/ подчертава, че аналитикът трябва да съзнава винаги двете представи, които пациентът има за него. Едната е възприетата от миналото, а другата възниква в настоящето. Той не би трябвало да се концентрира толкова много върху двете представи, колкото върху отношението помежду им. Sterba /1940/ също подчертава необходимостта, аналитикът да разбуди в пациента способността за различаване на реалните и нереалните елементи в отношението. Dewald /1969/ пише, че би трябвало да се направи опит за предизвикване на разцепване на Аз-функциите в емоционални реакции и интелектуални рефлексии:

„Пациентът бива насърчен да придаде на емоционалния си опит нарастващо регресивен израз, както и да създаде емоционална дистанция спрямо себе си и да наблюдава и рефлектира това, което току-що е преживял и изразил.“

Тези нюанси в акцентирането между един преживяващ Аз от една страна и един наблюдаващ, от друга страна, се връщат като централен елемент в повечето психотерапевтични школи. Напомня се за разликата между интелект и чувство, обективност и субективност, първични и вторични процеси. У здравите хора всички тези дихотомии са добре интегрирани. Јел на психотерапията е единството, което се развива през разделяне към интеграция на тези дихотомии.

---

КОНТРАПРЕНОС И ПРОЗРАЧНОСТ

„Ако съществува феноменът на пренос от пациента към лекаря, тогава той съществува също така от лекаря към пациента“ пише Морено. /1959, стр.5/ „Тогава той би бил в еднаква степен истински и в двете посоки. Не може да бъде прието насериозно, че анализът довежда до съществена промяна на личността на терапевта. В най-добрия случай той му дава един метод за терапевтично справяне.Съответно ние можем да наречем отговорите на лекаря пренос и отговорите на пациента контрапренос. Очевидно е, че както терапевта, така и пациента навлизат в ситуацията на лечение с някои първоначални ирационални фантазии.“

Морено вижда следователно в контрапреноса един несъзнаван, разстройващ лечението фактор. Струва си да бъде показано подобието на дефиницията на Морено с тази на автори психоаналитици като Balint /1965/, A.Reich /1973/, Hoffer /1956/ иTower /1956/. Greenson /1967/ разяснява контрапреноса както следва:

„Ако аналитикът реагира спрямо своя пациент, сякаш последният би бил важна фигура от по-ранната жизнена история на аналитика, то тогава контрапреносът е реакция на пренос на един аналитик към своя пациент, един паралел на преноса,нещо обратно на преноса. /стр.348/

Menninger и Holzman /1973/ пишат в своето класически произведение върху теорията на психоаналитичната техника: „Колкото и продължителна да е една личностна анализа, тя никога не може да бъде достатъчна, за да отстрани всички слепи петна или всички нереалистични тенденции за тайно задоволяване на инфантилни потребности.“ /стр. 92/ Този цитат показва, че Мореновата критика спрямо контрапреноса може да бъде открита и в рамките на психоаналитичната теория.

В основата на класическата психоанализа е заложена мисълта, че пациентът трябва да следва законите на свободната асоциация, докато аналитикът следва или трябва да следва законите на интерпретацията. Поведението на аналитика е рецептивно пасивно, известно като „свободна и необвързана заинтересованост“ /Фройд 1912/. Фройд предполага, че аналитикът остава неутрален и не повлиява на пациента чрез сугестия. Той сравнява това поведение с непрозначно празно ленено платно. Поведението и държането на аналитика не би трябвало да рефлектира за пациента нищо друго, освен това, което пациентът сам е изразил. Присъствието на аналитика „като сянка“ бе въведено между другото с цел, той да не „пренася обратно“ чувствата, които пациентът пренася върху него. По този начин разстроените и нереалистични реакции на пациента стават видими като такива. На мястото на участие и активност Фройд поставя интерпретация и наблюдение.

„Мотивацията за това изискване за емоционален хлад се състои в това, че тя създава най-благоприятните предпоставки за двамата партнѕори.“ /Фройд 1958/

Greenacre /1971/ също дава основания за такова поведение. Тя пише, че аналитикът би трябвало да анализира, а не да се държи като водач, модел или учител, за да съхрани автономността на пациента. Неоказващото влияние поведение на аналитика, без директиви, не накърнява доверието в себе си на пациента, благодарение на което неговите асоциации са по-свободни. Greenacre /1971/ пише:

„Хората не виреят добре в изолация; там те се консервират предимно чрез спомени и надежди, които могат да се разрастнат до халюцинации.“

Ако един пациент е емоционално изолиран по някакъв начин и е заедно с един аналитик в едно помещение, много вероятно е той да развие пренос спрямо аналитика. Изолацията и неутралитетът на аналитика са индиректните методи за провокиране на един пренос.

„Трябва да се приеме, че аналитикът не присъства като чисто ленено платно. Той не може да отрече както своята личност, така и начина си на поведение като значими фактори на аналитичната ситуация. Той ще покаже какъв действително е по своя си начин, със своя език и спонтанност.“ /Gitelson, 1952/

Подобно на Gitelson много известни психоаналитици са критикували така нареченото неутрално поведение на аналитика. Адлер, Юнг, Фром и др. застъпват по този въпрос едно по-различно становище от това на Фройд и в рамките на Международното общество за психоанализа този въпрос е бил многократно остро дискутиран.

„Инкогнитото“ на аналитика е в противоречие с „активността“ на психодрама-терапевта. Различието се основава не само в техните различни темпераменти, а също и в различните теоретични постановки. Теорията на психодрамата твърди, че посредством употребата на директивни техники от всеки предлагащ се стимул могат да бъдат извикани спомени и надежди. В противовес на непрозрачната „свободна заинтересованост“ на аналитика психодрама-терапевтът заема спрямо пациента една прозрачна субективна позиция.

---

ВЧУВСТВАНЕ, ПРЕНОС И ТЕЛЕ В ПСИХОДРАМАТА

Leutz /1971/, сравнявайки ролята на психодрама-терапевта с тази на психоаналитика, изследва как теорията на психодрамата се опитва да решава проблемите на преноса и контрапреноса. Тя пише, че процесите на пренос, вчувстване и Теле намират по различен начин своя израз в три различни фази на психодрамата:

„В първата фаза, в така наречения процес на загряване психодраматистът тръгва емпатично към протагониста, за да разбере неговия проблем и за да го загрее за действие. По време на тази фаза протагонистът ще пренася представите си за личности, които по-рано са били важни за него, върху психодраматиста… Но тези преноси не са продължителни… Психодраматистът не оставя протагониста да отиграе своите чувства върху него, а прекъсва разказа и преминава към втората фаза на психодрамата, към фазата на играта. Психодраматистът не допуска протагонистът да доведе своя конфликт до конфликт лично с него. Той насърчава протагониста да отработи конфликта в една психодрама. Първоначално той му предлага да избере участниците в групата за ролите на своя баща, своята майка, своя приятел и т.н. По време на този избор протагонистът пренася своите спомени, чувства и мисли за тези личности върху избраните участници от групата. По време на този процес психодраматистът почти не бива забелязван от протагониста. Той вече не бива засяган от преноса на пациента. Той проследява протичането на психодрамата с вчустване и суверенитет, така много ценени от Фройд.“ /стр.114-115/

Третата фаза е тази на „Sharing“ в която участва цялата група. Преносите върху помощните Аз-ове биват прекъснати и осъзнати, например чрез „De-roling“ и Rollenfeedback. Протагонист, психодраматист и членове на група се опитват да се гледат и възприемат такива, каквито са. Теле-процесът е в ход.

В психодрамата терапевтичното отношение преминава през следните фази:

1. Вчувстване – от терапевт към пациент,

2. Пренос – от пациент към помощен Аз,

3. Теле – между възможно най-много членове на групата.

Ние ще сравним сега концепциите за вчувстване, пренос и Теле по отделно с тяхното съответно значение в теорията на психоанализата и на психодрамата.

• Вчувстване (Емпатия)

Вчувстването е проникване в личния свят на един човек, респективно разбирането на чувствата на един човек. Това понятието бива въведено в психотерапията от Теодор Липс /1907/ и Хусерл приема израза като обозначаване на действия, които правят възможен достъпа до несъзнаваното на Другите.

Gitelson /1962/ разглежда вчувстването като двупосочно отношение, докато Морено, както установихме по-горе, го схваща като еднопосочен процес. Изглежда, че разбирането на Gitelson за вчувстването съвпада до известна степен с Мореновото понятие за Теле. Защото Теле също е двупосочно отношение, в което на вчувстването се придава решаващо значение. Dewald /1969/ обяснява вчувстването на терапевта като състояние на регрес в служба на Аз-а. В тази контролирана регресия терапевтът се опитва да разбере несъзнавания смисъл зад думите на пациента. За тази цел той трябва отчасти да се идентифицира с пациента. Терапевтът се опитва да преживее пациента, сякаш той е самият пациент. Тази дефиниция е съвсем близо до описанието на двойната техника в психодрамата: „Един помощен Аз бива помолен да представлява пациента, да бъде идентичен с него, да се движи и държи като него.“

Според една дефиниция на Jane Kessler /1966/ вчувстването е способността „да влезеш в обувките на другия човек и после отново да излезеш“. Тук отново става очевидна потенциалната опасност на контрапреноса. „Да можеш да излезеш от обувките на другия“ изисква способността да можеш да гледаш на пациента „обективно“. Едновременно ние подчертаваме важността на емоционалната възприемчивост за субективния вътрешен живот на пациента. Този проблем бе дискутиран по-горе по отношение на критиката на старото психоаналитично понятие за контрапреноса. Сега ние отдаваме нашето внимание на психодраматичното решаване на по-горе споменатия проблем, а именно как психотерапевтът може да бъде едновременно субективен и обективен.

• Пренос

Както психоаналитичната, така и психодраматичната теория разглеждат феномена на преноса като нещо нежелано, което обаче може да бъде въведено като важен инструмент в терапията. Чрез снемането на преноса пациентът спечелва необходимото за едно лечение разбиране /психодраматична терминология: разбиране за действие/. Психоаналитикът се бори с преноса в „реалната“ пациент-терапевт-ситуация. Той трябва да осигури както развитието на преносната невроза, така и съхраняването на работния съюз. Психодраматистът оставя пациента да изиграе своя конфликт спрямо един „нереален“ респективно „полуреален“ помощен Аз и по този начин е свободен да влезе в с пациента едно директно отношение личност-личност.

Докато в психодрамата преносите са действени предимно тогава, когато протагонистът играе с помощния Аз, то в психоанализата те се проявяват в отношението на анализирания към своя аналитик.

Психодрама: Протагонист Помощен Аз

Психоанализа: Анализиран Аналитик

В тази взаимовръзка ние ще изследваме възможни подобия и разлики между функциите на аналитика и тези на помощния Аз.

Посредством разпространението на психоаналитичната Аз-психология и лекуването на така наречените гранични (Borderline) случаи функциите на аналитика се промениха радикално. Те се доближиха действително до функциите на един психодраматичен помощен Аз. Психоаналитиците виждат сега в терапевтичната ситуация също и елементи на отношението майка-дете и терапевтът може повече или по-малко да постави себе си като инструмент. В последните години се появи израза „holding environment“ за изцяло човешката обкръжение.

Gitelson /1962/ смята за необходимо аналитикът да предлага себе си като подходящ обект за пациента и като помощен Аз./Морено /1972/ пише: „…кърмачето свързва своята спонтанна енергия посредством помощни Аз-ове – майки, акушерки и медицински сестри – с новото обкръжение. Ако те не биха могли да го спасят, хранейки го и грижейки се за него, то неговата спонтанна енергия би отслабнала.“ /стр.54/

„… в една добра аналитична ситуация аналитичното поведение създава атмосфера, в която либидото присъства като настоящо и аналитикът работи като помощен Аз за Аз-а на пациента с неговите собствени вътрешни потенциали за проверка на реалностт, синтез и пасване.“

Приблизително със същите думи Strachey /1934/ пише, че пациентът използва понякога аналитика като помощен Свръх-Аз. В супортивната психотерапия /Dewald, 1969/ терапевтът има функцията на един Ерзац-Аз /substitute ego/ или на един Представител на Аз-а /surrogate ego/. Blanck и Blanck /1974/ намират за саморазбиращо, че „в терапевтичната ситуация терапевтът е един потенциален модел за идентификация“. Терапевтът може да служи също като преходен обект /transitional objekt/ /Уинекът, 1953/. Ана Фройд /1965/ пише, че детето използва аналитика като един нов обект, като обект за овъншностяване и като помощен Аз. Gadpaille /1976/ също говори за аналитика като за помощен Аз.

Тези примери бяха избрани затова, защото те представят така наречената „ортодоксална“ психоанализа. Неофройдистките школи са отдавна на едно мнение с Морено.

В психоаналитичното лечение преносът може да бъде използван също като възможност за директно въздействие върху пациента. Franz Alexander е първият застъпник на този концепт. Когато в преноса биват повтаряни инфантилни конфликти, терапевтът би трябвало да заеме позиция, стояща в контраст с тази на родителите на пациента, чрез което той опосредства нему постъпателно „корективен емоционален опит“. /1946/ Тази позиция бива остро критикувана в психоаналитичната литература. Влияния от подобен род, в които терапевтът играе определена роля, противоречат на психоаналитичните правила.

Greenson /1967/ отива по-далеч от Alexander. Той пише:

„По странен начин аналитикът става таен актрѕо в една игра, която пациентът започва. Аналитикът не участвува в тази драма; той се опитва да остане човекът в сянка, от когото пациентът се нуждае за своите фантазии. Той съдействува също така за креативността на характера, като разработва детайлите с помощта на своите разбирания, вчустване и интуиция. Той става до известна степен един вид сценичен директор в ситуациянта – жива част от играта, но не и актѕор., /стр.402/

В този случай аналитикът се превръща в един вид психодраматична фигура и психоаналитичната ситуация може да бъде сравнена с една psychodrama a deux. Ролята на Другия бива изиграна от самия ръководещ играта.

Психодрама-терапевтът не трябва да се включва като актѕор в психодраматичното представление, а може – според Морено – да се концентрира изцяло върху воденето. Като партѕор се избира един помощен Аз, който понякога специално е подготвен за тази задача. Помощният Аз не трябва да анализира и наблюдава, от него се очаква да поеме познати роли и конфигурации, съответствуващи на представите на пациента за Другия. Вместо да разговаря с пациента за неговите вътрешни преживявания, помощният Аз ги представя и с това дава възможност на пациента да срещне своите вътрешни фигури в диалог и десйтвие. Един помощен Аз се превръща в най-полезния инструмент за решаването на проблемите на пациента. Schьtzenberger /dt. 1979/ не е съгласен с възгледа на Морено, че в психодрамата няма пренос. Тя пише, че в една психодраматична група съществува пренос спрямо водещия, макар и не толкова често, както в психоаналитичната терапия.

Един ключов въпрос в тази взаимовръзка е този, дали психодрама-терапевтът извършва контрапренос. Възможно е терапевтът да достига в определена степен обективност и неутралитет, но той естествено не е изцяло свободен от собствения пренос върху пациента. Всички подтици, които той предлага на пациента, въпросите, които той поставя, дистанцията, която той иска да запази и целият начин, как той ръководи работата на сцената, могат да повлияят на процеса. Ако водещият не е достатъчно възприемчив, това влияние може да разстройва психотерапевтичния процес. Този разстройващ лечението елемент бива значително намален чрез въвеждането на помощни Аз-ове и на константната възможност на групата да „държи под наблюдение“ пациента и насочва и супервизира терапевта.

Контрапреносът на помощните Аз-ове може също така да повлиява процеса. Морено /1972/ пише:

„Задължителна предпоставка за успеха на терапевтичната психодрама е наличието на минимум Теле-структура и на породената в резултат на това интеракционна взаимовръзка между терапевта и пациента. Ако самите помощни Аз-ове са разстроени от 1. свои собствени нерешени проблеми, 2. протест срещу водещия психодрамата, 3. недостатъчна информация за ролята, която им се приписва, 4. липса на доверие и негативна нагласа спрямо прилаганите методи или 5.личностни конфликти помежду им, те създават атмосфера, която влияе обратно върху терапевтичната ситуация. Ако феномените на пренос и контрапренос, отношението между самите помощни тератевти и това това към пациента се разрастнат прекомерно, терапевтичният процес бива тежко увреден.“ /стр.XVIII/

Тук Морено говори за професионалните помощни Аз-ове. По принцип един участник от групата или един съ-пациент бива избиран за ролята на Другия. В този случай естествено не може да се изисква помощните Аз-ове да бъдат изцяло свободни от контрапренос. Напротив: той може да бъде продуктивен, ако водещият знае как да го употреби. Психодраматистът R.Korn създава специална техника за избиране на особено „загрели“ помощни Аз-ове.

Дилемата между пациента, който се нуждае от любов, за да стане здрав и терапевта, който не иска да действа като любовен партнѕор, може да бъде разрешена чрез ангажирането на трета страна. Някой друг, а не терапевтът би трябвало да бъде помощен Аз. Това е най-доброто решаване на проблема за преноса и контрапреноса.

• Теле

В психоаналитичната терминология Теле може да се дефинира като афективния контакт между аналитик и анализиран, без който анализата не може да се състои. Хипнотизаторът нарича своето пациент-терапевт-отношение „контакт “ или „психологически контакт“.

Школата на „обективните отношения“, която възниква от работите на Klein и Fairbairn, е единна в много отношения с Морено. Guntrip /1961/ описва зрели отношения като двупосочни отношения между равнопоставени. Те биват характеризирани чрез зрялост, спонтанност, кооперативност, ценене и запазване на индивидуалността в приятелството. Така дефинирана, теорията на „обективните отношения“ би могла да бъде обозначена съвсем точно като теория за Теле-отношенията.

Психотерапията бива днес разглеждана от много като един вид човешко отношение, в което личността на терапевта е от по-голямо значение за лечението отколкото техниките, които той използва. При това от най-голяма важност е, че всеки пациент бива насочен към терапевт, който изпълнява неговите специални потребности. Не всеки терапевт е подходящ за всеки пациент – тук има определени граници. Според Морено изборът и създаването на двойки зависи от един добърТеле-процес. Хора, които влизат във връзка помежду си, трябва да се чувстват привлечени един от друг на базата на реални личностни аспекти. Както пациентът, така и терапевтът, могат да бъдат привлечени или отблъснати от реалните индивидуални качества на Другия или да останат индиферентни.Според Морено този Теле-фактор е отговорен за това, че един терапевт е успешен с някой пациенти, а с други не. Затова той предлага, терапевтите и пациентите да се свързват внимателно един с друг посредством социометричен избор, основаващ се на едно функциониращо Теле-отношение.

---

ОБОБЩЕНИЕ

Концептите за пренос, контрапренос и Теле бяха дефинирани и дискутирани в рамките на интерсубективната теория. Ние сравнихме тяхната употреба в психоаналитичната и психодраматичната терапия и установихме някои прилики. Най-голямата трудност срещат двете школи в решаването на проблема, как в терапията би трябвало да се борави с истинските реакции за разлика от реакциите на пренос. Аналитикът трябва да се бори с контрапреноса, докато психодраматистът въвежда помощен Аз като партнѕор на пациента, което прави възможно едно реално и съгласувано Теле-отношение към неговия пациент.

---