д-р Адам Блатнер – ТЕОРЕТИЧНИ ОСНОВИ НА ПСИХОДРАМАТА *

В последните две десетилетия теоретичните основи на психодрамата претърпяха развитие и задълбочаване. Тук аз възнамерявам да се спра на няколко принципни положения:

• За да бъде правилно разбрана, психодрамата трябва да бъде разглеждана в контекста на едно разширено понятие за психотерапия и психология
• Освен теорията на Морено теоретичните основи на психодрамата вече включват и значителен брой други източници
• Психодрамата предлага също така немалко нови идеи, които биха могли да обогатят и задълбочат по-обширните области на психологията и психотерапията – тук аз възнамерявам да спомена част от тях
• Една от най-ценните идеи от този вид е моренианската трактовка на ролевата теория, която – систематизирана и наречена от мен “ролева динамика” – бих искал да предложа като обща мета-теоретична рамка, позволяваща не само едно по-пълно осмисляне на психодрамата, но и включването на повечето от най-значимите открития на психологическите школи в нея.

Психодрамата като част от психологията

Психодрамата следва да бъде разглеждана като комплекс от идеи и методи, попадащи в по-широкото поле на психотерапията; а отвъд него – отвъд медицинския модел – и в сферата на онова, което аз наричам “приложна психология”. Тя обхваща образованието, бизнеса, обучението в социални умения, отдиха, религията, формирането на общности и личностното израстване, и изгражда една по-широка перспектива, която е също така в основата на движението за човешки потенциал.

Аз използвам “психодрама” в най-широкия смисъл на понятието, т.е. – съгласно общата насока моренианските идеи – като част от едно цяло, включващо социометрията, груповата психотерапия, ролевата теория и философията на креативността и спонтанността. Този разширен смисъл съдържа и вярването на Морено, че неговият метод надхвърля акта на лекуване на болни, психиатрията, и обхваща предизвикателството да бъде лекувано обществото като цяло, което той нарича “социатрия”.

В Съединените Щати психотерапията като социо-икономически и интелектуален феномен израсна с бързи темпове между 50-те и 80-те години на ХХ век; сега обаче тази тенденция започва да се обръща вследствие на свръх-инфлацията, от която дълго време страдаше икономиката на здравеопазването, както и на реактивното усилие цените да бъдат поддържани ниски. В резултат, психотерапевтите бяха принудени да търсят други поприща за реализирането на своите умения. По този начин споменатите по-горе алтернативни области на приложение започнаха да получават все повече и повече внимание. За такова едно изместване допринася и повишаването на общата психологическа възприемчивост на средностатистическите хора.

Аз самият се убеждавам все по-силно, че в учебните заведения, а и на по-късен етап в живота, в програмите за продължаващо обучение, хората като цяло имат нужда да придобият повече умения за общуване, за решаване на междуличностни проблеми и за себеопознаване. За мен тези три сфери на опитност образуват основата на това, което наричам “психологическа грамотност” и аз вярвам, че усвояването на такива умения се превръща в необходимост за адаптирането на човека в непрекъснато изменящия се свят в същата степен, в която и елементарната грамотност – да можеш да четеш и пишеш – е станала необходимост през изминалия век. При това въпросните умения могат да бъдат придобити само в непосредствената практика, а естественият контекст на подобни практики е играта на роли.

Развитие на теорията

За да вникнем в начина на действие на психодрамата и в това как тя постига своя ефект бихме могли да допълним обясненията, които тя е получила досега с различни нови изследвания в свързани с нея направления:

(Препратки към голяма част от тези подходи се съдържат в теоретичната глава на най-новото, 4-то издание на книгата ми “Основи на психодрамата”.)

Новите културни тенденции също допринасят за този процес. Пам Ремер беше писала, че психодрамата е по същество по-съвместима с феминистката мисъл отколкото много други направления (Worell & Remer, 1992). През 1997 г. в Кентъки нейният съпруг, Рори Ремер, описа как новите тенденции в осмислянето на природните феномени съгласно т.нар. “теория на хаоса”, “не-линейна динамика” или “теория на фракциите” също биха могли да хвърлят светлина върху някои аспекти на психодрамата. Важното в случая е, че нито психодрамата, нито който и да е друг подход трябва да смята, че може да предложи абсолютна теория; нито следва да си мисли, че би могъл да е абсолютен в своето приложение.

Всъщност аз оспорвам самата идея, че е нормално да съществуват различни “школи на мислене”. Подобно схващане е много по-приложимо към идеологиите или религиозните системи, отколкото към каквото и да било в областта на науката. Съвременният свят, в който живеем, интегрира познание от най-различни източници, така че химията или медицината например се опират на открития в различни сродни – а често и на пръв поглед не-дотам сродни – дисциплини. Идеята за една теория на психичното, която да може да се прилага към всички психологични и психиатрични проблеми е по мое мнение абсурдна, а още по-абсурдно е, че би могло да има един-единствен метод на лечение. Признавам, че съм закоравял еклектик и, нещо повече, мога да защитя тази позиция като рационално обоснована. Някои виждат в еклектизма само „миш-маш“ от техники; разбира се, има и хора, които го практикуват по този начин, но пък всяко нещо може да бъде изповядвано повърхностно. Еклектизмът би могъл да получи и много задълбочена теоретична обосновка (Blatner, 1997a).

Основното сравнение, с което можем да си послужим, е това с практиката на лекаря, която предполага човек да е наясно, че са налице огромен брой, може би дори хиляди, различни видове причинители на болестите, както и също толкова голям брой базови физиологични процеси. Пдобна нагласа признава, че в самата природа на човешките системи е това те да бъдат комплексни.

Философските основи

Един друг аспект на теорията отива дори отвъд мета-теорията и си поставя за цел формирането на една по-цялостна философска перспектива. Морено беше утопичен мечтател, който се осмели да предложи метафизични и теологични идеи по време когато духовността и психологията бяха разглеждани от всички като две отделни изследователски територии. Науката донякъде се беше отстранила от религията и затова философските тези на Морено предизвикваха известно смущение. От друга страна, подобни усилия за отграничаване могат самите да бъдат критикувани като продукт на една интелектуална суб-култура, която бъркаше наука със сциентизъм и която сама по себе си беше в плен на един светски, материалистичен и редукционистки мит. Този модерен възглед все още намира почва в различни среди, макар и вече да е принуден да понася една доста последователна критика – при това в чисто интелектуален план – от страна на голям брой постмодерни мислители. Техните критики издигат наново възгледа, че самата психология почива върху скрит, а понякога и явен светоглед – върху философия – и че отговорното изграждане на една теория включва в себе си задачата този по-дълбок пласт от допускания да бъде изведен наяве (Blatner, 1997b).

Философията на Морено страда от липса на систематичност и често прелива в изблици на възторг, за разлика от компетентния и премерен тон на традиционното академично изследване. И все пак, ако се замислим, ще открием в неговите идеи много общи неща с тези на някои от най-солидните модерни философи като Алфред Норт Уайтхед и Чарлз Хартшорн (Blatner, 1985b). Тези философски перспективи от своя страна водят до разширяване на нашите възгледи за психеята, за несъзнаваното; а такъв вид разширяване на свой ред изисква съответно разширяване на теорията. Това е предизвикателство, което касае нещо много повече от самата психодрама; то се отнася до формирането на нашия светоглед; до значението, което психологията и духовността имат една за друга и за културата като цяло. Аз самият се занимавам с тези проблеми и се надявам, че го правят или ще го правят и други занапред.

Приносът на психодрамата към психологията

Смятам, че би трябвало психодрамата да бъде свързана с най-важните открития на голяма част от направленията в психологията и психотерапията. Не вярвам, че което и да е направление само по себе си е в състояние да даде всички отговори и затова според мен за предпочитане е една цялостна еклектична ориентация. При все това, изучавайки различните психотерапевтични и психологични системи, аз откривам, че идеите на Морено са внесли много нови теми или акценти, които преди това са били или пренебрегвани, или само пътьом отбелязвани. Ето някои такива теми, които според мен отразяват същността на възгледите на Морено:

• Морено основава своята психология до голяма степен на една философия (той бе теолог, както и социолог, психолог и психиатър). За него Бог е изпълнен преди всичко с качеството креативност и, следователно, най-голямото предизвикателство за човечеството е да живее креативно вместо да разчита на онова, което е било създадено в миналото. Тази философия на свой ред предполага, че психотерапията не трябва да бъде насочена единствено към “оправянето” на проблеми, а също и да акцентира на способността на пациента да бъде гъвкав и адаптивен. Така тя се фокусира върху развитието на здраве вместо вместо да “подобрява” болестта. Казано с езика на практиката, на пациентите се отразява добре когато се отнасяме към тях като към креативни хора, чието състояние представлява просто едно изпитание пред тяхната креативност. В късните години от своята кариера, Ото Ранк също използва метафората за живота като произведение на изкуството.
• Едно от най-ценните прозрения на Морено беше, че креативността се проявява преди всичко в импровизираното действие, а не в планираното повторение. Той използва понятието “спонтанност” за да назове нагласата за отваряне към креативните възможности на ситуацията; за него смисълът на това понятие отива далеч отвъд обикновената импулсивност. Голяма част от делото на Морено може да бъде осмислено като различни методи и идеи за насърчаване на спонтанността в полза на креативността (Blatner, 1998).
• Морено отделя специално внимание на групите и обществото като цяло. Той вярва, че в областта на психологията и социологията могат да бъдат разработени методи, които да помагат не само на индивидите, но и на културата като цяло да станат по-креативни, спонтанни и здрави. Ние трябва винаги да имаме предвид, че делото му включва в себе си едновременно социодинамиката и психодинамиката. Неговата ролева теория беше естествен мост между двете равнища на човешка организация и голяма часто от методите му са насочени в еднаква степен към груповия контекст и междуличностната сфера, така както и към интрапсихичните явления.
• Морено вярва, че теориите му трябва да намерят своето приложение чрез разработването на ефективни методи. Макар и да е автор на множество публикации, за него не е достатъчно просто да теоретизира и пише, той се нуждае от дела. Още от юношеската си възраст той взема участие в създаването на социални програми, бежански лагери, групи за самопомощ на социално ощетени, малцинствени групи и т.н. По-късно той дава началото на организации, играещи пионерска роля както по отношение на психодрамата, така и на груповата психотерапия като цяло; в действителност той е този, който инициира и създаването Международната асоциация по групова психотерапия (IAGP).
• Идеята за спонтанността и действието дава в еднаква степен отражение върху възгледите му за начина, по който хората учат, както и за това как те оздравяват. Цялостното разгръщане на личността [self] в пълнотата на действието, в движението, в непосредственото общуване с някого по време на драматичното взаимодействие – всичко това представлява много по-завладяващ начин за активното й ангажиране отколкото всякакъв вид говорене за проблемите.
  Една свързана с това идея, която Морено никога не артикулира, но очевидно интуитивно е познавал, е тази за силата на невербалната комуникация. Тя има особено значение в контекста на драмата; и нещото, което бих искал да подчертая в тази връзка е, че жестовете, израженията, позите и всички останали променливи не само се предават на другите, но и могат да засилват или подсказват за вътрешните състояния и чувства. Техният анализ, на свой ред, може да бъде изключително информативен – това се отнася отчасти до нарастващия интерес към работа с тялото.
• И обучението, и терапията, основаващи се на принципите на спонтанността изискват свобода за експериментиране без страх от последствията, т.е. един игрови контекст. Играта не само отключва спонтанността, но също така подтиква към изследване на изненадващи и привидно крайни алтернативи, някои от които биха могли да съдържат зародиша на революционни прозрения. Играта също така е носител на нещо от живостта и свежестта на детските елементи на психиката, което добавя допълнително енергия към процеса на научаване или оздравяване.
• Драмата се превърна в естествена лаборатория за социологически експерименти – видоизменена по такъв начин, че да бъде спонтанна, импровизирана и използвана за личностното развитие на участниците вместо за забавление за една дистанцирана публика. Драмата функционира като естествен посредник, производен на детското фантазно играене “на ужким” и на религиозните и социалните ритуали. Нашата култура я е ограничила единствено до сферата на забавленията, но пиесите и сатирите са били част от наследството на всяка една култура, изразявайки еднакво добре както профанното и комичното, така и свещеното и трагичното. Освен това драмата представлява холистично, интегриращо действие, въображение и неустоима сила, пораждаща се в непосредствената среща.
• Морено не просто „използва“ драмата; той установява, че импровизираното разиграване на една лична драма би могло да послужи като “гранично поле”, в което хората да претърпят психологически, социални и дори духовни елементи на трансформация. Той вярва, че на подобно пространство, в което човек може да разговаря с боговете и с още неродените, да се помири с мъртвите или да изиграе отново своите несгоди с един по-щастлив край, следва да се призне особен феноменологичен статут, наречен от него “добавъчна реалност”. Това е и едно ново признание за важността на подобни изследвания в субективната сфера.
• Морено разглежда процеса на играене на роли като основно средство за развитие на способността за импровизиране, за разширяване на ролевия репертоар и постигане гъвкавост на ролите. С други думи, този метод представлява и един вид базово обучение в по-добро душевно здраве и адаптивност.
• Като такъв, въпросният подход надхвърля границите на психотерапията per se – т.е. лечението на хора, които се идентифицират като “болни” и “дисфункционални” – и се ориентира към насърчаване креативността и гъвкавостта на обикновените хора в области като бизнеса, училищата, църквите; в изграждането на общности и даже в политиката.
• Един сроден метод, понастоящем широко разпространен, изглеждаше все още новаторски по времето когато Морено го въвеждаше: работата с групи, в които членовете имат възможност да поемат важни за тях оздравителни роли докато водещият продължава да се приема за единствен “терапевт”. Оттогава насам качествата на интерактивните групи бяха предмет на обстойни изследвания.
• Техниката на заемане на роли е мощно средство за развитие на способността за разбиране; свързаната с нея техника на “размяна на ролите” е от своя страна е изключително важна при решаването на конфликти. Морено приема, че след като размяната на ролите предлага операционален метод за изграждане на способност за въображение и емпатия, то етичен дълг на всеки човек е да „разширява“ себе си емпатически.
• Друго достойнство на драмата е възможността за себеизразяване, което представлява важна реализация на естествената заложба, наречена от психоаналитиците “сублимация”. За Морено развитието на спонтанност е също толкова важен компонент и на другите видове изкуства: рисуване, музика, танц, поезия и т.н. Неговото дело е един от общите фактори за възникването на всички креативни терапии.
• В тази връзка е и темата за катарзиса, който има множество асоциирани психологически функции (Blatner, 1985a). Морено открива, че психодрамата притежава мощен потенциал за предизвикване на катарзис и че това като цяло води до терапевтичен ефект. Неговият подход поддържаше идеята за катарзиса жива в мислите на хората дори и по време когато почти всяка форма на себеизразяване беше разглеждана като потенциална загуба на контрол, или “acting-out”.
• Драмата е също така един от първите начини да бъде оползотворена естествената склонност към разказване – тема, която напоследък добива наново популярност под името “наратив”. Има дълбок терапевтичен смисъл в това да престанеш да възприемаш живота си само като поредица от събития и да започнеш да откриваш в него значими нишки и насоки, които могат да бъдат осмислени като процеси на научаване и личностно развитие.
• Социометрията е ценен метод, който Морено въвежда за да подчертае значението на свързаността [rapport] – или липсата на такава – в междуличностните и групови взаимоотношения; динамика, която той нарича “теле”. Въпросите, които този комплекс от идеи и техники повдига, внасят много нови измерения в нашето разбиране за груповата динамика.
• Образността, метафорите, конкретизациите – всички те отразяват идеята, че хората все по-съзнателно се отдават на естествената си склонност да мислят чрез символи. Някои по-фини аспекти на взаимоотношенията могат да бъдат представени чрез диаграми, като например социалният атом и социалните мрежи, чрез специфични предмети като например кукли-петрушки, фигури за шах, или дори – по примера на Тони Уилямс – магнитни фигурки; а също и чрез действени методи като семейна скулптура, пясъчни техники и др.
• Сублимацията е необходима за да бъдат канализирани нужди и афекти, които не могат да бъдат преработени само на базата на вербален инсайт – както например дълбоката скръб. Рисуването, поезията, песните, танците и драмата често служат като средство да бъдат преодолявани ограниченията на обикновените житейски роли.
• Динамиката на оживлението, активизирането или загряването се нуждае от допълнително изследване доколкото сами по себе си те оказват лечебно въздействие; също и доколкото представляват леко променено състояние на съзнанието, в което ученето протича по различен начин.
• Непосредствеността на срещата в актуалния момент предизвиква един вид “инсайт на спонтанността”, тъй като самата ситуация изважда наяве различни аспекти на изтласканото. Размяната на ролите в такъв случай допринася както за автентичността, така и за емпатията – двата оздравителни фактора във всяко взаимоотношение.
• Трактовката на Морено на ролевата теория представлява особено богат принос, в действителност толкова богат, че ще е необходимо да се спрем на нейните следствия по-подробно в този четвърти и последен аспект на теоретичните основи на психодрамата.

Предимства на приложната ролева теория

Едно от най-типичните за психодрамата теоретични положения е начинът, по който Морено интерпретира ролевата теория. Той е един от пионерите на ролевата теория и неговият подход приема съществуването на две нива: от една страна играенето на роли, а от друга – донякъде по-дистанцираната способност да бъде проследяван и променян начина, по който се играят тези роли. Това второ ниво позволява много по-голяма степен на самопознание; всъщност култивирането на тази “мета-ролева” функция представлява голяма част от задачата на психотерапията.

“Роля” е понятие, което води произхода си от театъра, но постепенно е започнало да се прилага за обозначаване на всякакви функции в комплексните системи. Нейните театрални корени все още имат значение доколкото думата загатва за наличие на актьор и театрална постановка, а тази метафора пък ни дава възможност да разберем как конкретно човек може да стане по-психологически възприемчив – т.е. да мисли за себе си като за актьор в пиеса, който има свой живот независещ от изиграната роля и който може да режисира и определя как да подобри играта си в тази роля. Казано с езика на психотерапията, режисурата е в резултат на рефлективните функции на индивидуалната психика.

Освен това, докато ролевата теория беше използвана от много социолози за да опишат социалните взаимодействия, Морено, с гореспоменатата си увереност, че идеите трябва да бъдат въплътени в методи, видоизмени теорията по гореописания начин, така че играенето на роли в социалната сфера да може да бъде преоценявано и дори пре-договаряно. С други думи, ние можем да променяме начина, по който гледаме на нашите роли и по който ги играем; и действителната адаптация до голяма степен зависи от това да бъдат реализирани подходящите промени.

Ролевата теория на самия Морено се намира разпръсната из творбите му и по мое мнение се нуждае от рафиниране и систематизация. Аз самият се заех с тази задача, наричайки първоначално системата, до която достигнах “ролева динамика”. По-късно, за да избегна фабрикуването на нови понятия, реших, че “приложна ролева теория” ще бъде достатъчно. Открих, че тази теоретична рамка съдържа изключително много потенциални приложения и предимства, независимо дали бива използвана в контекста на действените методи или не.

Доколкото ми е известно, този подход има само два недостатъка: на първо място, въпреки своята практическа стойност, приложната ролева теория има ограничена академична стойност поради това, че понятието “роля” е до известна степен изплъзващо се и трудно за дефиниране. Аз обаче не приемам изискването за прецизност на дефинициите – за мен по-важно е даденият подход да работи. Още повече, че въпросната академична слабост на ролевата теория в друго отношение представлява сила, тъй като онова, което прави понятието “роля” неуловимо е, че то може да бъде отнесено към много различни измерения на опита, към различни отправни системи и различни нива на организация – вътрепсихичното, междуличностното, груповото, културното и т.н.

Ето и някои от другите предимства на приложната ролева теория:

• Както току-що споменах, тя би могла да включва много нива на организация. Тя е социална и същевременно индивидуална психология, и чрез начина, по който свързва поведенческите науки играе мощна интердисциплинарна функция
• Включва всички измерения на съществуването: духовно, игрово, икономическо, интелектуално и т.н.
• Това разнообразие насърчава еклектизъм, култивира междукултурни възгледи, широта на възгледите
• Тя е разбираема, достъпна, доколкото хората виждат актьори във филмите, постановките и т.н. Езикът е лесен за използване, той е “достъпен за потребителя” (user friendly).
• Почти всички (ако не и всички) [психо]динамични концепции биха могли да бъдат изразени и на по-прост език и по този начин да бъдат “преведени” на езика на обикновените хора, извън интелектуалния жаргон на психологическия елит.
• Насочва към дистанциране от ролите; което в края на краищата предполага не само психологическа възприемчивост, но и повишено ниво на рефлективност и дез-идентификация, което е също така важен елемент на духовния опит
• Тя е жизнена и активизираща, метафора, която предизвиква в ума образи, които са по-скоро конкретни вместо общи и абстрактни
• Насочва към креативността, вижда действието като творчески акт, а оттам и живота като творческо предизвикателство
• Предполага един плуралистичен модел на духа; на Аза като съставен от много части. С тях може да се работи чрез вътрешния диалог
• Предполага, че във взаимоотношенията с другите е възможна размяна на ролите. Това прави другите по-малко “чужди и непонятни”. Съзнанието, че това умение е възможно, прави също така придобиването и упражняването му морално императивно – т.е. търсенето на емпатичност се превръща в етическо задължение. Или, заветът на Исус да “обичаме ближния” не изисква от нас да чувстваме по определен начин, а е по скоро нещо, което трябва да направим.
• Пространството на драмата е по-изчистен контекст за естествената склонност към играене, която на свой ред е проява на вродената склонност да се фантазира и действа “на ужким”. Името, което Морено дава на това измерение на “психологическа истина” е “добавъчна реалност”. Важното в случая е, че е налице естествен контекст за изследване и експериментиране в психосоциалната сфера.
• Идеята за роля се е превърнала в широко-разпространено понятие, отразяващо функции в комплексни системи, дори и в случаи, в които не се касае за хора. Това му придава известна общовалидност и абстрактност
• Ролята също така събужда образи, което балансира нейната абстрактност с известна доза конкретност, така че аргументите, базирани на приложната ролева теория да бъдат ефективни. Примерите са почти “вградени”.
• Ролите почти винаги се намират в процес на по-експлицитно дефиниране, предоговаряне и изясняване. Как ще бъде изиграна? Как би изглеждало поведение, надхвърлящо ограниченията на ролята?
• Често пъти тези елементи могат да бъдат изяснени чрез реален диалог; връзката на приложната ролева теория с драмата предразполага именно към такъв процес вместо към едно по-теоретично изложение.
• Теми като изчистване на ролята, балансиране на различните роли, разчленяване на ролята на суб-ролеви компоненти, внасяне на креативност в начина, по който може да бъде играна дадена роля и т.н., представляват все важни операции, които правят понятието особено мощно.
• Езикът е относително “неутрален”, доколкото описанията на ролите могат да бъдат оформени така че да не носят смисъла на патология: че някой непременно е болен, перверзен, гаден и т.н. Така хората по-лесно могат да поддържат своето самочувствие, дори и да чувстват, че тази част от техния ролеви репертоар се нуждае от преразглеждане.

Резюме

Част от говорителите на тази конференция ще представят различни други аспекти в теоретичните основи на психодрамата. Аз ще изложа отново моите основни тези:

1. Психодрамата би трябвало да се схваща като богат комплекс от методи, които могат и трябва да бъдат обединени в една холистична и интегративна практика на мултимодална психотерапия. Основната причина за това е просто, че тя операционализира много от целите и теоретичните стратегии на психотерапията така както са изразени също и от хилядите новатори в областта на психотерапията. По-нататък, тези подходи се разглеждат дори и като част от една още по-широка теоретична матрица от идеи свързани с природата на психиката, включващи социалното, културалното и сомато-психичното измерение.

2. Механизмите на действие на психодрамата намират признание също и в голям брой други разработки в сродни области, а не единствено в публикации от нейната собствена сфера. Драма-терапията, драма в образованието, теоретичните основи на другите артистични терапии, както и други идеи в други типове терапии, особено действените – всички те имат връзка с нея; и са предмет на значителен брой изследвания и публикации през последните няколко десетилетия.

3. От друга страна, комплексът от идеи, асоциирани с психодрамата – без задължително самите да изискват психодрама, но все пак отнасящи се до по-общите проблеми на човешката природа и човешкото израстване и взаимодействие – предлагат ценен принос към по-широките области на психологията – за което бяха дадени някои примери.

4. Като особено евристична идея, приложната ролева теория – една по-систематична преработка на креативния подход на Морено към социалната ролева теория – може да се превърне в поток от нови практически приложения в общото поле на психотерапията, дори и в да не бъдат използвани действени подходи в същинския смисъл на думата. Освен това, този подход предлага мета-контекст за интердисциплинарен диалог в областта и достъпен за потребителя език, чрез който да бъдат привлечени пациентите и общността като цяло в процес на по-активно сътрудничество.

С всичко това, теоретичните основи на психодрамата се укрепват и аз отправям поглед в бъдещето за нов напредък в тази област.

Литература